Още от малка си спомням как наблюдавах баба ми, докато месеше козунаци. Разплиташе тестото като панделки, а у дома ухаеше на ванилия и лимонова кора. Днес аз съм тази, която меси – с две малки ръчички, които бъркат в брашното, и с очички, пълни с очакване. Не винаги става съвършено, но винаги е вкусно, защото е направено с много любов. А тя – любовта, е съставката, която не пише в нито една рецепта.
Боядисването на яйцата е един от най-веселите и обичани моменти у дома. Всяка година оставям по няколко бели – за да рисуваме върху тях с флумастери, пръсти и въображение. Червеното яйце – първото – го избирам внимателно. Мажа бузките на децата с него с думите: "Да си здраво и румено!" – както го правеше мама с мен.
Обичам символиката в българските празници – тя ни напомня, че всичко, което правим, има значение. Дори когато просто чукаме яйца на трапезата – това е обичай, който ни свързва с поколения назад.
Съботната нощ преди Великден има особена тишина. Палим свещи, обличаме децата с нещо светло и тръгваме към църквата. Не за да отбележим задължение, а за да преживеем светлината. Обясняваме с прости думи – за доброто, за новото начало, за това, че животът винаги побеждава.
В неделя сутрин цялата къща звъни от смях – кой ще победи с най-здравото яйце, кой ще си изяде своя козунак с най-много стафиди. А аз просто гледам, попивам и си казвам: "Това е Великден."
