Въпрос: Как да поставяме граници на децата, без да изпитваме чувство за вина, че им отказваме нещо?
Отговор: Поставянето на граници от страна на родителите в днешно време се превърна в актуална тема както за тях, така и за специалистите (в т.ч. психолози, педагози, логопеди и т.н.). Наблюденията ми през последните няколко години сочат, че все по-голяма част от родителите изпитват затруднения в това отношение. При по-голямата част от тях настъпва момент, в който осъзнават, че досегашният им начин на поведение спрямо детето се оказва неработещ. Как обаче се стига до това осъзнаване?
В повечето случаи факторите на външната среда започват да „подават сигнали“, че нещо не е наред. Например детето започва да се тръшка и да изпада в неконтролируем плач, започва да вика, а в някои случаи дори да проявява агресивно поведение към обекти от заобикалящата го среда. И това поведение започва да се проявява все по-често в ежедневието – ако му бъде отказана дадена играчка, или се наложи да прояви търпение, отлагайки своя потребност например. В този момент родителят започва да се пита: „Къде сбърках?“ Това неминуемо води до изпитване на негативни чувства и емоции. Твърде възможно е възрастният да започне да се самообвинява, че не е достатъчно добър родител. В такива случаи е важно да осъзнае, че поставянето на граници не означава да забраняваш със суров тон, придружен от наказания. Важно е той да разбере каква е функцията на границите. Когато бъде осъзната истинската им полза и тя стане видима на практика – чрез промяната в поведението на детето – тогава ще се редуцира и чувството за вина, което изпитва, тъй като перспективата, от която гледа на границите, вече е различна...
Въпрос: Можете ли да дадете пример?
Отговор: Да си представите следната ситуация: току-що проходилото ви дете ходи из стаята и в един момент се насочва към остър предмет, оставен на видимо и достъпно за него място. То, като един любопитен изследовател, веднага се насочва към него – иска да го вземе и разгледа. Детето не осъзнава, че той е опасен за неговото физическо здраве. Единственото, от което се ръководи, е потребността му от изследване на заобикалящата среда, която в този момент е доминираща. Как ще реагирате в тази ситуация? Въпросът ми, разбира се, е риторичен. J Сигурна съм, че първосигналната ви реакция веднага ще бъде изразена чрез ясно и категорично „НЕ!“, а след това ще предприемете и необходимите действия, за да премахнете опасния предмет от масата. В този момент обаче детето бива санкционирано от вас и не може да задоволи потребността си. Вследствие на това изпитва силно неудоволствие, изразяващо се чрез плач и викове. Ще му дадете ли острия предмет само защото се е разстроило от факта, че сте му го отнели? Сигурна съм, че не. Повечето от вас биха започнали да обясняват защо няма да му го дадат и впоследствие биха насочили вниманието му към друга дейност. Изпитвате ли чувство за вина, че в този момент детето толкова силно е искало нещо, а вие категорично сте му отказали, ако се ръководим от току-що описаната ситуация? Вие добре осъзнавате евентуалните последствия за физическото здраве на детето от досега му с такъв предмет. Ето защо наложената граница в това отношение е ясна и категорична и не подлежи на „ревизия“.
А сега помислете за границите, касаещи психо-емоционалното развитие, и за това как ги възприемате – като нещо лошо, което „ощетява“ детето, или като нещо добро и ползотворно за него.
Въпрос: Защо е важно да казваме “Не!” на децата?
Отговор: Умението да отказваме, когато се налага, носи неоспорими предимства.
В заключение бих искала да подчертая, че няма човек, който да не допуска грешки. Никой не ни е научил как да бъдем родители – няма точно и еднозначно ръководство, и може би това е най-трудната, но същевременно и най-щастливата житейска роля за всеки от нас. Важно е не да се стремим да бъдем „перфектни“, а да съумяваме да признаваме грешките първо пред себе си, а след това да предприемаме необходимите действия за тяхното отстраняване. J
